Стремеж
Тя – болката, душата ми захвърли
в тъмата на бездънното море
и гола безпристрастно я остави,
та мракът да я облече.
Опитваше се бедната душица
към светлината да се приближи,
но болката я мяташе отново
към още по-големи дълбини.
Тиранинът незнайно умори се
да мъчи таз изстрадала душа,
със сетни сили тя освободи се,
за да поеме път към волността.
Но знае ли кога това ще стане,
кога ще зърне свойта светлина,
eдинствено душата ще признае –
не ще се тя откаже от борба.
Отново болката, мъчителка тъй страшна
как искам да я видя победена
и да запея ода най-прекрасна,
към радостта да бъда приобщена!
Изгубена
Душата ми плаче като малко дете
изгубено там сред тълпата.
А има ли някой ръка да даде,
да я избави от пустотата.
Но никой не иска да чуе сега,
но никой не иска да знае.
И колко ли още ще има тъга,
и болката още ще трае.
Изправям се бавно, повдигам глава,
аз вярвам – съдбата е моя.
Започвам борбата, започвам сама
и път ще намеря в безкрая.
Копнея за радост, за близост, любов
и весели песни да пея.
И ето съдбата го чу този зов,
и вече с кураж ще живея.
