Безмълвен
крясък
Безмълвен крясък, вик сподавен, вопъл,
болезнено бушуващи вълни,
надеждата се мъчи да не гасне,
молитва нова тихо се шепти.
Годините отлитат непреклонно,
отнели шанса да се проявя,
дори в баналното за други хора,
копнеейки за делнични неща.
Намерила се смаяно в краката
на незавидна, пропиляваща съдба,
аз вярвах, ах, как силно вярвах,
че край ще има тази участ зла.
„Човешката ни сила е безкрайна“,
премъдро философите твърдят.
Доказана е истина най-стара
от неуморни да се претворят.
На болката ѝ хвърлям ръкавица,
как мога с нея да се примиря,
„Човешката ни сила е безкрайна“ –
молитвата, която си шептя.