Първото стихотворение на дъщеря ми Виктория:

Какво ли значи красотата?

Какво ли значи красотата
във този тъй забързан век?
Не се ли крие в простотата,
в това да си добър човек?
 
Ще кажат всички - "То е ясно!
"Радвай се на малките неща!
Тогава всичко е прекрасно,
дори на тъмно, през нощта."
 
Но кой човек ще си признае,
че често за това забравя.
Забравя го, и без да знае
той щастието изоставя.
 
Хората потъват в своите грижи,
изпускат красотата на мига.
Егоистични стават, и "велики",
и искат да са на върха.
 
Но туй ли е целта в живота?
Така ли ще бъдем щастливи?
Не е ли идеята в доброто?
В усещането да сме живи?
 
Спри, огледай се и прогледни,
че красивото е тук, сега.
Навсякъде край нас блести.
Ей там е, виждаш ли, в снега...
 
Във слънчевите дни, в гората,
във есенните шарени листа,
в дъжда, помагащ на цветята,
да разгърнат свойта красота!
 
Ще кажете сега:  "природа...
Да, прекрасна е, но в града?
Красотата де е? В гардероба?
На пътя, или в тежката врата?"
 
А моят отговор - това е:
Ако не откриваш красота
в забързаното ежедневие
и в сивотата на дeня - тогава…
 
Седни, огледай се около теб...
Не е ли красив всеки предмет?
Не е ли прекрасен мигът за теб?
Красотата не е ли за щастие билет?
 
Ако и сега не виждаш красота,
тогава промени се към добро.
Да, добротата краси света,
И щастливо прави всяко утро.
 
Мил бъди, помагай тихо,
не хвали се, а живей!
Не създавай шумно ехо
и за правдата копней!
 
Ще разбереш тогава ти,
че красивото е тук, сега.
Навсякъде край нас блести,
Ей там е, виждаш ли - в деня!
 
Виктория Гугова

Двете страни на сърцето

Не си от мрамор, нито от гранит,

не си, сърце, стомана закалена
и само аз усещам твоя лик,
в теб силата е с крехкост споделена.
С това започва сложният конфликт.
Сърце, ти трябва да си обиграно,
неуязвим и твърд придало вид,
с решителност и сила завладяно.
А крехкостта от другата страна,
понякога горчиво просълзява,
ах, как не искам тази мекота,
издайнически  да ме злепоставя.

Нареждам й сълзите си да спре,

но не е лесно да я обуздая,

уж слаба част е в моето сърце,

а волята й смело се налага.
Но ако се замисля – може би
от слабостта аз също имам нужда,
когато любовта се прояви
и порив да дарявам се събужда.
Дали е крехкостта и доброта,
от друг ще трябва отговор да искам,
за битките избирам твърдостта,
а те са много, с всякакъв произход.
Обичам те дори със сложността,
сърце най-ценно, там е твоят смисъл,
бъди ми вярно, твоята цена
и с твърдост и със слабост се изписва.

"Купон"

Консервена кутия, тирбушон,
бутилка празна, някакви огризки,
заеха се да правят щур "купон",
поканени са всички техни близки.
Семейство на буркан се появи,
пристигна първо да ги поздравява,
след него стар бидон се нареди,
зае се той съвети да раздава.
Заприпкаха навред безброй торби,
чували пълни с мъка се добраха,
шишета, гуми, тухли и кутии…,
парцали – всички заедно се смяха.
Настана най-голяма "веселба",
когато бурен вятър рок засвири,
наскачаха от своите места
и ритъмът веднага ги сподири.
Най-кръшните хартии и торби
в лудешки танц така се развилняха,
че даже не усетиха почти 
как с такта бърз далече отлетяха.
До болка изтощиха се в зори,
наляга всеки – кой където свари.
"Купон" да искаш! – там ти погледни,
в боклука НАШ – най-щедро разтоварен.
 
Хора! Моля, ЗАМИСЛЕТЕ СЕ – ОТГОВОРНОСТТА
боклукът да "тържествува" е НАША!!!

ДА СПРЕМ

 с безразборното изхвърляне на боклук!!! 

            Истории в цвят:

Детство 

В стар спомен избелял аз тичам боса
сред макове червени, сред жита,
полягам на тревата златокоса,
под купола от сини небеса.
 
И леко е, и мило на сърцето,
заплувало в безгрижие и смях,
че в миг се озовавах там, където
през детството си най-щастлива бях.
 
Отмествам поглед от небето синьо
и взирам се навън в реалността,
там сняг се сипе, бяло е и сиво,
но слънчево е в моята душа.
 
От детството си аз не се отричам
и боса тичам даже по снега,
разбрала колко много го обичам
от моите прекрасни три деца.
 
С тях синьото небе да виждам мога
и маковете, златните жита,
и друго огледалото да казва,
пак детския си дух ще съхраня.

 

Дворец от злато

Лицето – ангел,
косите – гарван,
очите – пъстра топлина;
гласът – поезия,
смехът – мелодия,
усмивка – цветната дъга.
 
Дойде внезапно,
смути света ми,
погълна моята душа;
сърцето грабна
и го заключи,
остави в плен на любовта.
 
Със страх пристъпих
в затвора плашещ,
сама с ограбена душа;
приседнах плахо
и се зачудих
пленена ли съм в самота!
 
Но чух там шепот –
сърцето твое
и стана топло след това;
страхът стопи се,
ти появи се,
отключи страсно любовта.
 
Затвора плашещ
в дворец от злато,
превърна нашата съдба;
менят се дните
менят душите,
но там сме – в плен на любовта.

История в зелено

Под жарко слънце, в пустош камениста

зелено стръкче вдигнало глава,
побутнала го сила поривиста
нагоре то протегнало снага.

А слънцето се смеело зловещо –
живот му дало – знаело това,
но можело и още по-успешно
в миг нежните да изсуши листа.

Тревичката сред пустите предели
попитала: „Защо съм аз сама?“
и мислите й със страха се слели,
отпуснато привела рамена.

На слънцето веднага дожаляло,
погалило то крехкото дете.
А после всичко някак притъмняло,
почернило се синьото небе.

Развихрила се буря най-метежна,
порой заудрял клетото стебло,
застигнала го участ неизбежна –
погазено в стихията било.
 
Когато ураганът навилнял се
и спрял да пръска черната си жлъч,
пак слънцето след облака предал се,
прегърнало тревата с топъл лъч.

Протегнало се бодро стебълцето,
изправило то гъвкава снага,
а в пустошта от бурята превзета
градина чудна греела сега.