Безмълвен крясък

 

Безмълвен крясък, вик сподавен, вопъл,

болезнено бушуващи вълни,

надеждата се мъчи да не гасне,

молитва нова тихо се шепти.

 

Годините отлитат непреклонно,

отнели шанса да се проявя,

дори в баналното за други хора,

копнеейки за делнични неща.

 

Намерила се смаяно в краката

на незавидна, пропиляваща съдба,

аз вярвах, ах, как силно вярвах,

че край ще има тази участ зла.

 

„Човешката ни сила е безкрайна“,

премъдро философите твърдят.

Доказана е истина най-стара

от неуморни да се претворят.

 

На болката ѝ хвърлям ръкавица,

как мога с нея да се примиря,

„Човешката ни сила е безкрайна“ –

молитвата, която си шептя.